Звездопади

В нощ, като тази, в която се усеща присъствието на хилядите горящи звезди, всичко е съвсем различно. Мълчаливите снопове, вечни светлинки, са се наредили в небето в дълга редица и чакат нечий знак, за да започнат. Някъде встрани се виждат примигващите изчакващи погледи на тези горещи диаманти.Засега за тях всичко наоколо остава едно неразгадано безкрайно пространство. Ето защо най-сетне онази прашинка от безкрайното време, се отрони и полетя безтегловно сред необятната вселена. Звездопадите се отпуснаха сред изгубените в миналото миражи и се понесоха неориентирани към безформената непозната земна маса. Пореха през настоящето, далеч от незаформеното бъдеще.
Най-малките звезди мъждукаха в големия сноп с топли, почти червени отблясъци и отразяваха светлината на отдавна прегорели залези.
С нахлуването им пламна искрата на древните огньове. Наоколо се разнася бавно музиката на живота, която постепенно се превръща в метеоритен вой. Иска ми се да запечатам този миг на душевен звезден порой, за да уловя своята щастлива звезда. Нали така казват мъдреците, че всеки човек има една единственна звезда, която бди над него и го пази. Замислям се за онова предсмъртно желание на всеки да разгадае миналото си и прозре бъдещето, което е скрито дълбоко в неизвестността.
Звездната фиеста се разлюля и насочи надолу сноповете си с различна за нас светлина. Подема ни едно странно усещане, носещо безпокойство и усещане за невидима пред нас пропаст. Във всеки един момент щеше да се случи нещо. Чаках ...
Иска ми се да върна стрелките назад за част от секундата и да отправя мисълта си в друга посока. Да, към настоящето, което извира наблизо. Но целият този звезден хаос, като че ли ме докосва с магическа пръчка и ме превръща в една избухнала душа със звездни заряди на вечността. А в следващия миг настъпва ужасно непрогледна дълга нощ в безкрайния ход на времето.
Нима не започва точно оттам началото ни, от което наново ще пребродим всички пространства на земния свят.Нима отново ще сме в безтегловност и ще сме усетили безпомощността си.
Не мога да повярвам, че в тази звездопадна дълга нощ, не се намирам в леглото си. Не! Не вярвам, че на всички тия закони на природата. Не вярвам на закономерностите и зависимостите, ставащи сега. Чувствам се, като среднощна заблудена скитница, която блуждае с поглед по небесния свод, очаквайки нещо паднало от там за себе си. Странно, но там няма вече нищо, останали са символите на илюзиите....
Дали беше се случило, предстоеше или може би се случваше точно сега...