Малки нощни цветни поеми

Насън отново теб видях,
гледаше и ти усмихнато към мене,
но вместо кураж от погледа ти страх събрах,
и душата ми започна пред твоята да стене.

Комплексите натиках бързо под леглото с крак,
под одялото блъснах въздишките без броене
и лоши спомени с гореща вода полях,
попарих чувства с моментално решение.

На финала за ужас другия ти образ видях,
измъчено ме викаше, затънал до колене,
мечтата на ръба с риск едва удържах,
стисках я за гушата да не отлети без мене.

И разбитите стъкла в шепите си задържах,
тревожните акорди се врязаха дълбоко в мене,
окървавената душа в кутия прибрах
и пуснах я на свобода да пътува към тебе.

И сред водата стоях пак с онзи страх,
който бълбукаше с мехурчета въздух - като бреме,
тъжни мисли пълзяха в непоносимия мрак
и не можех да взема без нея решение.

От набраздените зелени килими за теб набрах,
усмихнати малки цветни нощни поеми,
и опитах се с тяхната музика да я върна назад,
за да може денят отново да ме приеме.

Но в безкрайните ежедневни бързеи се завъртях,
намерих се отново на друго летоброене
и чудя се как душата ми се досети за моя обрат
и се върна, за да ме отведе при тебе...

Недокоснати мълчания

иденията
от теб за мен
ще си останат и утре
като недокоснати мълчания
и не защото са за ден
ще се разделят отново с разкаяния
и нека те държат дълго в този плен
дори да изчезнат големите разстояния
и докато чувстваш още силно мен
ще се пръскат във въздуха без страдания...

Защо са ти моите диви светове

Можех и мечтаех с часове,
преминавах през илюзии нещастни,
наблюдавах дълго слънчеви брегове
и вървях по пясъчни следи опасни.
Защо са ти моите диви светове-
има толкова други такива прекрасни,
примамват там непознатите с ехове
и профучават нагорещено с мисли страшни.
Защо са ти моите бурни ветрове-
утешават се само в утринни ласки,
не заспиват, дори когато сънят ги зове
и замират в стонове на сънища изящни.
Защо са ти моите огнени дарове-
има толкова други безспорно крещящи,
чуваш ли техните тъжни смехове,
нима не оживяха след жестоки схватки.
Защо са ти моите невидими върхове,
сортират под стъпалата си спомени сладки,
изваждат на показ все нови миражи от векове
и се стопяват след нагорещени нощни страсти.
Защо са ти моите горещи стихове-
пишех с кървави пръсти във врящи пясъци,
чертаех ти знаци, продиктувани от богове,
но ти не усещаш техните истински проблясъци

Изгубени

Бродехме по пътища стари
и дълго по тях никой не срещнахме,
бяхме толкова влюбени, млади
и за нищо на света не се разделяхме.
Запалихме през времето пожари
и дълго в огън така се живяхме,
а страстите утешавахме разбесняли
и дълго любов отпивахме.
С времето откривахме нови миражи,
мечтаехме в тях да се потопяваме,
къде ли останаха тръпките ни жадни,
че да можем само с тях да се обличаме.
Къде са нашите песни балади,
няма ли пак да ги пресътворяваме,
защо е нужно вятъра да ги пази,
нека сълзите на воля му подаряваме.
Къде е пътят, подмамил ни толкова млади,
остана ли още нещо да укротяваме,
аз съм тук, а ти изчезна на талази,
докога и дали отново ще се вричаме.

Зависими

Откривам
печалният край
на нощните си бдения…
Оставам други да те открият
и да те поведат.
за те дарят
за да те намерят
за да те обикнат…..
А после вероятно ще те осмисля
и доизрисувам…
С теб
там някъде
където
ще сме…
И сме
покорили настоящето
зависими..

На един дъх смълчаността

Не се изпарявай,
слушай ме – аз говоря
и дори ще си поиграя с мисълта,
реално от теб ревност гоня
и ще ти вливам на капчици яснота.
Не се нервирай,
веднага истината ще ти проводя
и утрините ще нахлуят с грациозността,
ще постилам залези и нежно ще те галя,
а ти влез с мене в далечността.
Не се паникьосвай,
там ще е всичко на воля
и всяка твоя тръпка ще е нежността,
с нея ще върна всяка неволя
и след това ще сбъдна прекрасността.
Не се стряскай,
няма как да се престоря,
че не подозирам каква е реалността,
смело ще трябва на въпроса да ти отговоря,
а ти изпий на един дъх смълчанността

Парещи погледи

Временно стопени са мислите,
в паузи от изкуствена тишина,
неумерено укротени са мечтите,
стаени хитро в отдалечеността,
но пак се целуват дълго, дълго душите,
в ситнещ пулс се роят в безкрайността,
наситени до крайност са и сълзите,
търкулнали се след това с дъжда.
Горчиво шумят отвън горите,
лумнали в зелено от първата искра,
накъсали на конци почти тревите,
недосънували онези малки земни щастия.
Дали се гледаме още смело в очите,
парещи погледи се роят от близостта,
задвижили всичко чрез звездите
и бавно хванали се ръка за ръка.
Виновни ли са за всичко съдбите,
спестявали дълго ежедневността,
могат ли да останат балансирани реките
или прииждат под нас с още по-яростна вълна....

Сърцето - то знае всичко

Не е ли кратка Вечността,
за да те обичам.
Не е ли дълга нощта,
за да си раздвоен.
Не е ли силна музиката,
за да таниникам.
Не е ли скъперник съня,
за да не сънуваш мен.
Сърцето -
то знае всичко,
ужасно се уморява от твойта тишина,
от далеко -
усеща все по-различно,
чува дори хлипането на дъжда.
В лицето -
се вглеждам все по-неприлично,
пази ме само безкрайната синева,
зад която любовта пристъпва по-ритмично
и ме освобождава от опасенията за греха...
Не са ли вече горещите пориви - Огън?
Не са ли огнените ласки - Пожар?
Нима обгорените съчки не станаха - Пепел?
Нима на мойте чувства не стана - Господар?

И не защото не приемам съдбата си

Живея днес драмата на живота си,
крача в полуреални дни, години
и не защото не приемам съдбата си
и не защото не обичам истински думи.
Търся днес пристан за добротата си,
бродя сред огромни полета, пустини
и не защото укривам мечтата си
и не защото ще правя собствени дири.
В мрака днес не опазвам душата си,
нагазвам често в живите извори
и не защото не разбират молбата ми,
и не защото ме провалят моите избори.
Не ме улучвай, Животе със стрелата си,
дълбоки са станали вече моите рани
и не защото са остри словата ти
и не защото са невъзможни онези измами.
Не ме научи да измълчавам нещата си,
не ме подсети да не споделям своите тайни
и не защото не проумяваше резултата им,
а защото подценяваше рисковете ми безкрайни...