Невидимият свят зад Слънцето /8/

Ясно беше, че понятията за Антъни имаха друго значение и колкото и да се мъчех да ги приема по неговия начин, тези дефиниции ме раздвояваха и не се получаваха с този си вид. С нощните си бдения, в които душата ми дълго се рееше из звездното небе и от там черпеше сили за ежедневията си научих доста за съзвездията. С тези нейни лунни разходки можех да сравнявам образите и да тълкувам за себе фигурите на светлинните потоци, за които се искаше голямо въображение. Сега те бяха разположени точно там, където ги проектираше миналото ми. В настоящето любимото ми съзвездие Орион си оставаше най-красивото и най-яркото небесно тайнство. Беше извисено най-високо и винаги привличаше погледа ми с най-ярките си звезди. Магично охраняемо от съзвездията Близнаци, Еднорог, Еридан и Бик, стоеше като някакъв Олтар в безкрайността. Червената Бетелгейзе и Бялата Ригел бяха цариците на всички звезди там и образуваха странна магическа фигура, като в средата на този неправилен четириъгълник бяха наредени под наклон три звезди. Видимо се наподобяваше воал, с който се подчертаваше Пояса на Орион. Във вътрешността му беше Ловецът с високо вдигната дясна ръка, държаща огромен боздуган. На дясното му рамо светеше звездата Бетелгейзе, а в стъпалото на левия му крак – звездата Ригел. Звездата Силвър блестеше в острието на изкривения му меч, а тази с име Блейз искреше в боздугана. Безраборно разхвърляните около него по слаби звезди образуваха наметалото, под което се криеха невидимите светове. Пръстенът от бял пламък около и под него се дължеше на водорода, който се преобразуваше в звезден пламък, издухан от ауспуха на неговия свят. Слънцето беше нагорещена оранжева топка под краката му. Червеният гигант Бетелгейзе, беше в хиляди пъти по-голям от Слънцето и ако го погълнеше, то можеше да засмуче и орбитите на много планети. Антъни имаше други сетива. Той съвсем по друг начин възприемаше тези звездни струпвания. За него не бяха материални сегменти от небето, а ритмични пулсации, кодове от отвъдното, нещо като космически знаци. Езикът на отвъдното се четеше чрез намигванията от пробляскванията и се разполагаше в готов вид със цялата му научна обосновка на определено място в главата му. Всяка една получена информация правеше преходи през двеста светлинни години и достигаше предназначението си, като се разпадаше в един миг. Не разбирах това проектирано ненатоварващо пренасяне и не проумявах изчезванията на тези светлинни съвкупности. Знаех, че за да оцелея трябваше мигновенно и аз да отхвърлям значенията им, които не бяха създадени за този свят.
- Гадни копелета!- чух да вика Антъни и продължи:
- Всичко сте планирали. След триста години тук всичко ще изчезне и то така както се е появило. Антъни също беше Ловец. Улавяше всяка заблудена мисъл в пространството и я разнищваше със своите си аргументи. Търсачът на страстните души знаеше предназначението си и действаше според програмата. Главният му навигатор сигурно доста се беше постарал с това свое изобретение и може би сега се кискаше някъде отдалеч. Вдигнах рязко глава, за да се оттърся от предишните си мисли и смотолевих:
- Значи, ще ни видят сметката?
- Ще ви приложат най-оптималната програма с шестмесечен изпитателен срок.
- Що за глупост е това и на какви пробни изпитания ще ни подлагат?
- Температурни! И след това ще последват възстановителните процеси, а после ще е глад и много, много дълъг сън.
- Сън ли.Ще ни приспят?
- Само така ще имате шансове да оцелеете до галактическата ос.
- Ами ако после забравят да ни събудят?
- Сами трябва да се пробудите, знаеш как.
- На енергийно ниво е допустимо, но не всички владеят събуждането на енергията си.
- Трябваше да се научите досега, дадоха ви достатъчно дълго време.
- Нима?
- Наближава интервала от изтичането на милиардните закодирани години. Трябва незабавно да изчезваме!
- Накъде?
- Към черната дупка, през която минахме. Гледката през портала този път ще ти хареса.
- Ами, ако отидем твърде далеч? Никога няма да умрем, нали?
- Само за някой наблюдател ще сме спрели съществуването си, но не и за самите нас.
- Нима искаш да променим собствените си светове?
- Не можем. Нямаме такава власт.
- Дай ми пълна видимост.
Носехме се през море от разпенени звезди. В някоя нормална галактика те щяха да бъдат разпръснати равномерно, но тук в бъдещето, събрани в една плоскост от центростремителната сила на огромната черна дупка в центъра, те бяха изправени пред гибел. Умиращите звезди изгаряха с ужасна бърза светлинна скорост. Приличаха на факли сред поле от полуразрушени останки. Тук сигурно беше обичайна гледка една звезда да пронизва друга, или гравитационните полета да разкъсват звездите на части, но за мен това беше нещо съвсем ново.
- Виждаш ли какво е бъдещето?
- Необичайно!- Точно пред мен кръжеше ослепително ярка светлина и не се виждаха никакви тъмни петна.
- Къде сме?
- В стандартния космос.Близо сме до Върховният Абсолют.
- А докато пресичаме Орбите отвъд, ще ни чака ли тази настояща видимост?
- Зоната ще е активно пространство само когато достигнем до нея, но дотогава само ще я гадаем.
- Но, тя сега е пред нас.
- Между четиридесет и девет светлинни години, спрямо сингуларната.
- Ами, ако без да искаме я прескочим, какво ще последва?
- Невъзможно е да е другояче. Ти сама видя.
- Но, нали вие не планирате, не прогнозирате времето. Как тогава то ви прогнозира отсреща?
- Не се плаши. В този район звездите губят своята цялост и се превръщат в потоци от сгъстена плазма, примесени с неутронни ядра. Светлината се възпроизвежда тъкмо от тях. Още по-навътре във вътрешността, пространството се изкривява, а нивото на радиацията се покачва като следствие от триенето на спираловидно пропадащите горящи звезди. Едва ли ще се затрудним при определянето на курса през тази вътрешност.
- Какво се опитваш да ми кажеш?
- С други думи си представи, че радиусът на вътрешността на звездите е безкраен. Животът в този радиус е вечен. Ти беше точно там.
- Но, такъв безкраен радиус, може да погълне орбитата на цяла Вселена?
- Именно там са изгубените планети, заблудените космически кораби и екипажи.
- Може ли да се надникне отвътре. Дай ми видимост.
- Вътре в Огнения пръстен ли?Там няма видимост. Всичко е безкрайност.....

Невидимият свят зад Слънцето /7/

Наоколо витаеше странна гробна тишина и мракът се разстилаше над главите ни на спокойствие. Бяхме в онази фаза на нощта, за която мечтаеха всички влюбени. Погледът му отваряше магнетично вратите, зад които израстваха хоризонтите. Сред разстланите им екзотични красоти повърхностите бродираха нежни тишини. Устните ни се сливаха, когато изведнъж ни обзе огромно безпокойство. Усещаше се някакво непознато напрежение, което прерастваше в светлинни импулси. Лампите над нас примигваха и отбелязваха на паузи светлинни гъделичкания - Не сме сами.- прошепна Антъни Нещо изсвистя и се обърнах рефлексно към посоката, от която идваше шума, но не видях нещо, което би могло да привлече вниманието ми. Всичко наоколо си беше същото. - Усещаш ли нещо?- попита отново Антъни - Сякаш има някой, но ако е така, то той е невидим! - А, мирис? Трябваше да изминат поне две минути, за да усетя миризма, но нямаше наситени концентрации от такава. - Съсредочи се, би трябвало да улавяш вече вибрациите.Точно пред теб има огромна елипса, а в центъра й нещо става. Изведнъж нещото проблесна и сякаш просъска, силните му искри ни пронизаха с огромен сноп ослепително ярка светлина. Почувствах се, като ударена от електрически ток и тялото ми се беше вдървило до неузнаваемост. - Какво е това? - Не го гледай!- Антъни побърза да сведе поглед, а пламъка премина край него и се издигна спираловидно, изпускайки дим. Бях силно прибледняла, но все още се притисках в него. По челото ми избиха капчици студена пот след преминаванията на импулсните стягания на напрежението. - Страшно боли!- безпомощно казах аз, а кълботоо светлинен прах свистеше и се въртеше в кръг около главата ми. - Няма да се случи нищо, ако не отговаряш със своята енергия. Преодолееш ли това състояние на взаимообвързаност ще продължиш напред. - Не разбрах. - Това са завихрящи се намагнетизирали се енергии. Електроните им се въртят около оста ти, а в ядрото им има сила, която може да преминава спокойно от орбита на орбита, излъчвайки при прехода мощни електромагнитни вълни. И ако се въпзпламенят може да се разпадне всичко в радиус един милиард километра. - Но, откъде се взе това нещо? - Нещото се обозначава, като торсионна мощна вълна. Тези от тях, които са предизвикани от собственото си въртене или завихряне не са толкова опасни, отколкото тези, намерили противоположен заряд на своя. Първите вълни са нещо, като памет от миналото, а вторите задвижена инерция. - Нещо, като импулс? - Импулсът при собственото въртене може в един момент да се откъсне и да се съедини с противополжния импулс. - Но..- и рязко млъкнах. В следващият момент почувствах как се прегръщаха енергийните ни потоци и как свистяха движенията им със скоростта на светлината. Съединиха се и образуваха смъртоносен възел, който постепенно затягаше примката около нас. Мирисът беше вече силно осезаем. Сгъстена плазма, примесена с трапчиви изпарения от въздуха нахлуваше яростно в ноздрите ми и ме упойваше. Светлината навлизаше още по навътре в тялото ми и ме изгаряше до безкрайност. Пространството се изкривяваше и всичко започваше постепенно да изчезва. - Не я пускай да прониква в теб!- Антъни крещеше. Чувах гласа му някъде много отдалеч, а нивото на светлината се покачва и ме изпълваше напоповина, когато почувствах спираловидното понасяне нагоре. Издигах се и се оглеждах. Все още не разполагах с достатъчно информация и не можех да си обясня ставащото. Би трябвало да съм лека в безтегловност, а се усещах много тежка. - Какво става? - Радиусът на черната дупка може да е безкраен. С други думи, представи си че стоиш на течение пред една портална врата и вакуума от двете измерения те засмуква. Поеми въздух и слез долу.Можеш го! Все едно говореше на някой друг, а аз надничах любопитно през вратата на друг свят и колкото да ме наставляваха, детското ми любопитство нарастваше с още по-голяма скорост и ако Антъни можеше да надникне отвъд без да се издига щеше да знае какво има оттатък. Червена светлина припламваше и ми чертаеш пътя и мамеше с гъвкавите си пулсации. Водеше ме неузнаваемо далеч. Антъни се обърна тъкмо, когато червения блясък на избухващата звезда ме посипваше. -- Неее. Не трябва да минаваш през огнения пръстен Тъкмо беше избухнало едно слънце от могъщите торсионни вълни и беше оплискало небосвода с плазма от до хиляда градуса. - Няма изход. - Опитай се поне!Зная къде ще бъдеш след това и ще дойда да те прибера, но там ще ти е много болезнено, а и ще минат много светлинни години. -- Нещо като Ада? - Черната дупка е достатъчно голяма, упражнявай се, като стоиш неподвижно в нея. Не отговаряй с енергия. - Имам ли още време? - Имаш шанс! - Втори шанс ли? - Втори!Решавай! Звездите се притискаха и прегръщаха една с друга и когато някоя от тях избухваше, изчезваше съвършенния миг до следващия, който се разпалваше от новото им зарево като миг. Новите звезди се появяваха в разноцветни пламъци, зад които искреше червено сияние. Светлинният пръстен беше това изкривено пространство, в което танцуваше кипящото звездно небе. Избухването им беше ослепително красиво. Нагорещяването им до силно виолетово сияние се концентрираше най-вече в центъра, а в краищата се губеше горещото им възпламеняване.. - Успя! - Къде съм? - При мен, Жалко, че не притежавам част от сетивата ти. - Не. Аз гледах през твоите очи. Огненият пръстен зад нас почервеня и след това изчезна. После настъпи непрогледен мрак. - Има нещо, което трябва да обсъдим — проговори Антъни. - Чакай да се съвзема! - За тези десет минути минаха десет години земно време. - И сега е... Погледнах към екрана на лаптопа, показваше 20.02. 2022 година. Този път времето ни беше изхитрило.....

Невидимият свят зад Слънцето /6/

Антъни трябваше отдавна да е заспал по това време на нощта, но не беше. Вълнуваше го всеки миг, който прекарваше в пренаселената ни планета. Едно от нещата, които все още го подтискаха бяха правилата тук и постепенно разбираше, че представите ни за живот са съвсем различни. Нямаше как да се уеднаквят във времето и то поне докато съществуваше време. Това, към което душата му тъй целеустремено се носеше, не беше конкретно човешко чувство, а непознатата всеобща чувственност на хората въобще. Мястото Земя беше много загадъчно за него, особенно с преливащите се природни нюанси в цветови тонове. Пурпурното червено, което го държеше винаги нащрек, му беше много непознато, също така далечно му беше и искрящото жълто, след което се наелектризирваше. Водните пространства, оцветени в гамата на синьото го караше да се отпуска и да намира покой. Полъхът на вятъра трепереше в светлината, заляла очертанията на предметите и ги обличаше допълнително в краски. Вдишваше дълбоко напрежението, напоено от ежедневията на човеците и се чудеше за много неща. В момента душата му може би изпитваше благодарност за всичко усетено чрез сетивата му, защото се усмихваше. Наблюдавах го как изпитваше удоволствие, да се съсредочава поотделно във всеки един детайл и да си го запазва някъде надълбоко в съзнанието си. И може би някъде, някога там във времето и пространството, когато светът успееше и се разгърнеше пред него в цялата си прелестност и символичност нямаше да е същото. Следях мисълта му с невидими стъпки, без да оставям звуци в него самият. Не изключвах, че може би щях да усещам и елементи, чиято антология ми беше непозната. Антъни не знаеше какво е сън, там в неговият свят нямаше ден и нощ, нямаше ежедневие. Липсваше луна и слънце. Изкуствените слънца , които прикрепваха, като необходимост за жизнените им функции действаха по друг начин. По точно те съществуваха за поддържане на емоционалното им равновесие. След пристигането си тук, Антъни усещаше само, че се чувства много изтощен и че трябваше да си почива, когато навлезе в лунната фаза на нощта. Досега не беше се явявал на такъв изпит, подлагали го бяха на всякакви процедури за издръжливост, но за такива не го бяха планирали.
Вместо да ми отговори, той се унесе. След час се събуди внезапно и се заоглежда. Опитваше се да си припомни неясната мисъл, която не му даваше покой и започна да говори много бързо:
- Какво всъщност представляват тези човешки правила и не можеше ли да минете без тях. Защо са ви изобщо тези граници, държави, народности и гербови знаци. Защо имате още парични единици. Странното беше, че досега това не му беше направило впечатление. Знаеше много неща за теглото и масата на телата. Познаваше фиксиращия механизъм, чрез който бяха създадени те и можеше да отремонтира този механизъм при различни рискови ситуации. Смътно си спомняше параметрите и базата данни и почти беше на върха на езика му, да го каже, когато извиках:
- Време е да те запозная с инструкциите. Тук на този свят има правила, закони и норми.
- И за какво са предназначени.
- За изпълняване от човеците.
- И това ли е всичко.
Изведнъж спомените му го върнаха в неговият свят, замисли се за другите цивилизации и техните инсталации с кибернетични мисли, за електронните заряди в тунелите, за специалните контейнери за биологично чисти вещества, в които реанимираха след натоварване. Предстоят им в тях ги поддържаше вечно свежи. Какво ставаше там горе. Нима това заместваше сънищата. Нима бяха намерили решението за възобновяване на жизнените процеси. Нима бяха отремонтирали машината на времето.
- Какво ти е, Антъни- попитах и го погледнах загрижено, едновременно с това следях и мислите му. Подозирах, че беше ходил в много светове, но никога не беше заминавал неподготвен. Изучаваше предварително езика и обичаите, нравите, преди да поемеше към следващата си експедиция. Сега, обаче нямаше на какво да се опре и откъде да се захрани с информация. Чувстваше се изгубен. Пред него се разтилаше хоризонт, делящ небето и земята на две половини, за които дори не беше си представял. Това явно го притесняваше и съзнанието допускаше само от онова, от което се нуждаеше. Същевременно разбираше, че всяко зрънце информация, посято на Земята беше свързано с бъдещето. И вече беше убеден, че щеше да отсъства няколко светлинни години от света си и тогава какъв беше смисълът да го запознават с правилата, законите тук. После отново ще се изправи пред същите проблеми, когато се върнеше оттатък. Най-накрая счете за необходимо да ми обясни:
- Причината е в-обучението ми. Заедно с учебната информация са наблъскали подсъзнателно и убеждения, иначе откъде ще се вземат?
Беше изгубил своя свят. Скоро щеше да изгуби и този и ако можеше да се вярва на Върховният Абсолют, беше губил и себе си много пъти. Явно живееше в друго тяло и усещаше чрез неговата нервна система, но това беше моят идеален образ, а той прие този образ заради мен. Усещаше ли, че нищо в обкръжаващия го свят не беше негово, освен аз.
- Да поискаме връзка с твоите.
- Не, недей!Те не знаят къде съм.
Жрецът не се вясваше никакъв, а толкова много ни трябваше. Антъни почти залиташе от изтощение.Беше явно прегладнял и ожаднял, но човешката храна му беше непозната. Трябваше му нещо съвсем друго, нещо непознато за мен. Чувство? Дали не се хранеше с чувства...
Един ден, докато поглъщаше поредния поток знания, Антъни вдигна глава и забеляза, че го наблюдавам. Притвори очи, сякаш се оттърсваше от тонове информация и захрани лицето си с усмивка.
- В близост има термоядрена централа, която поддържа енергийното ми захранване.
- Какво- извиках силно аз
- Знаеш ли, какво е това на покрива?
- Мислех, че си установил, че са предаватели?
- Трябваше да се неутрализирам. Тези устройства страшно добре ми подействаха. Проучих процедурата на зареждане..
- О, не. Това са предавателите на мобилните оператори за целия град.
- Ще трябва да изключа силовите полета, и да отклоня приток за насам. С това се храня.
- Но, така ще си ускориш процеса.Не трябва да ги отклоняваш.
- Предполагам, че са самонасочващи се.
- Изумително. Значи всичко ще свършат те самите.
- Точно! А след като енергията се трансформира ще се ориентира към към някоя точка.Точка, с близки до земните характеристики и редуцирана в атмосфера. В този район на галактиката, планетите от този тип са три пъти повече от онези с кислородно-азотна атмосфера. Вероятно това съотношение ще се запазва и в други части на космоса.
- Какво целиш. За какво ти са тези устройства?
- Вие земните сте много наивни. Това са биологични енергийни реактори, нещо като психогенератори... Замисълът е редуцираната атмосфера да бъде превърната в кислородна с помощта на светлината.Вие сте част от един гигантски проект.
- Мили Боже. И колко време ще отнеме това?
- Очевидно на този етап е трудно да се изчисли.
- Божичкоооо...
- Това е замисълът. Един ден в нашите светове да живеят и хора. Това е нашата идея.Безсмъртието на видовете. Идея, по-голяма от един човешки живот. И ти си част от нея..
Погледнах го многозначително и попитах:
- И как ще е там?
- Сама ще се увериш
- Не, не. Градът как ще пренесете там.
- Градове няма да има Не е необходимо.
- Тъкмо си мислех, че можете да владеете и това пренасяне....
- Да не мислиш, че отиваш на почивка.
- А ти не се ли чувстваш тук така.
- Да, като събудил се след двеста години. Нима си смяташ, че това бъдеще ти е длъжник
- Това бъдеще не е мое.
- Чуй, това бъдеще е наше.Ти си търсач, обичаш силните усещания и срещите с непознатите светове не те плашат. Ти си различна.
- Точно аз ли.
- Точно Ти!

Невидимият свят зад Слънцето /5/

За наше голямо смайване след телепортацията телата ни бързо се аклиматизираха. Приспособяването им беше само за част от секундата. - Преди двеста години участвах в един експеримент- ненадейно започна Той, после ме погледна и продължи: - Бях тук! - Тук?- подскочих от изумление аз. Думите му нахълтаха в съзнанието ми, докато го проучвах от глава до пети. - Да, точно на това място. Тогава реката беше над това градче. Бяхме група водолази, на които беше възложена специална мисия. - Преди двеста годиниииии?- вторачих се отново в него. В първият момент не обърнах внимание на думите му, но после това така ме озадачи, че ме замислиха дълбоко и казах: - Шегуваш се! - Не! Още се уча, не ми е познато това чувство. Протегнах се и включих екрана на лаптопа, който стоеше на бюрото, но той не реагира. Колко ли години бяха минали, имаше ли изобщо Мрежа. - Сложи си ръката на монитора! - насърчи ме той. Програмата за обучение май продължаваше на принципа на повторението. Учебният план се разгръщаше на монитора и започваше отначало. Излишно бе да повтаря, знаех че кодът беше в мен.Появяваха се колони с база данни за допустими стойности в рамките на действителни параметри за сравнение. Разстоянията между световете ни всъщност бяха огромни и чудовищно смайващи. Странно, е че биологичните ни стойности бяха съвместими и все още в допустими граници. Защо се чудех, както световете ни се отъждествяваха и уеднаквяваха, така и ние се припокривахме, като огледален в реален образ. Разстоянието между тези два свята беше на четиринадесет светлинни години. Би трябвало да сме се изменили доста. При прехода, малко след средата започваше забавянето на жизнените процеси т.е. годините се стопяваха. От там започваше обратното броене. Точно по средата беше и именно тази черна дупка, през която минахме и която правеше мигновенни трансформации с биологичните ни тела. Системата се беше погрижила за всичко.
- Трябваше да намалим скоростта при спускането си- безпокоеше се той.
- Защо, какво се случва сега.- питах
- Тепърва предстои. Гледай! Излезли сме от обхват.
- Извън режима сме. Не е ли хубаво?- усмихвах се .
- Системата е блокирала биологичните ни функции. Би трябвало да сме по-стари, а напротив сега се подмладяваме с всяка следваща минута.
Застанах пред огледалото мигновенно. От там ме гледаше друга жена.
- Сигурно има грешка в твоите изчисления.- говорех му, но той не откъсваше очи от екрана и чакаше. В този момент на него се появи Жрецът на Върховният Абсолют и му прошушна:
- Антъни, тя успя! Телепортира се сполучливо и така ще се и върне.
- Взела е изпита?- възкликна изведнъж
- Още с първата телепортация!
Антъни слушаше и попиваше всяка една дума на мъдреца. Знаеше, че за това се иска дълга подготовка. Специално на него му отне двеста години, макар някаква частица от подсъзнанието му да притежаваше тези познания. Но с другата си, незасегната от учебния процес частица следеше възторжено полета ми. Все пак това не беше малко, четиринадесет светлинни години разстояние, преодоляни от земен. Всичко това беше нещо много стресиращо за мен. Имаше период, в който сама гадаех разстоянията между световете по звездните карти, но за такива константни аномалии не бях предполагала. Тогава за мен времето беше константна величина. То беше основният ресурс за съществуването на човека. Всяко човешко същество разполагаше с еднакъв брой часове дневно, седмично, годишно и не можеше да ги промени. Явно на светът ми, предстоеше доста. Колкото и да е странно подобни скорости щяха да се случат. Сега вече разбирах, че човекът не е константна величина. На него му предстои да се променя, усъвършенства и развива. Той самият ще си остане една голяма Енигма. Но, това естественно е валидно за специалните хора. Избраните......
Благодарение на увеличаването на кислородния приток клетките щяха да регенерират и да се възпроизвеждат. Светлината ще е единственният стимулант, способен да лекува. Погледнах Антъни, може би и той мислеше в момента същото. Отново си спомних думите му "- Жив съм и съм млад!". Чак сега разбрах колко неща ми казваше с тях. В момента се беше надвесил над звездната карта и се мъчеше да се съсредочи. Сякаш измерваше с очи силовите полета в близост и им създаваше допълнителна гравитация с решетка от защитен воал. Инсталирваше четири изкуственни слънца в полукръг, които трябваше да наподобяват магическия кръг на Вселената. Да, сега разбрах. Той щеше да спечели от времето тук. Щеше да прекара остатъка от живота си при скорост различна от тази на светлината. Срещу двеста години залог щеше да получи земно време, щеше да преживее много повече, отколкото милиони от тяхното измерение.

Невидимият свят зад Слънцето /4/

Невъзможно беше да съществуваме извън телата си и в този и в предишният си свят, а и където и да отидехме те щяха да са постоянната ни обвивка. Колкото и да се искаха отделно душите ни, те бяха зависими от тях. Подложени на въздействията, протичащи във всяка следваща нова среда, те живееха едновременно в седемте свята, които съществуваха във Вселената. Във всеки един от световете, присъстваха със различни форми на интелектуални нива. Ако любовта ни в материалния беше чувство, като удоволствие от размяна на ласки, то в астралния свят е върховно чувство и безцеремонно страстно изживяване.
Жрецът на Върховният Абсолют ни проучваше с поглед много дълго и най- накрая присви очи, сякаш ни сравняваше. Може би се досещаше, че ние сме същества от два различни огледални свята. Все още се държахме с ръце и се гледахме очи в очи, когато той се приближи и ни подкани:
- Ще се присъедините ли към нашето общество в безвремието или предпочитате да останете във временни светове?
Нищо не разбирахме и се споглеждахме. В главата ми се въртяха киноленти от миналите ни животи, но не можехме да дефинираме явлението. Старецът, дойде още по-близо, хвана ръцете ни и ги раздели.
- Трябва да почакаш, младежо, първо ще трябва да поговоря с нея.- После приседна в крайчеца на креслото си в командната зала и натисна бутон, с който активира екрана. Появиха се първобитните хора, животните, растителността. Може би имах нужда от един дълъг житейски урок.
- Учените от вашето време ни наричат безсмъртни. Чували ли сте нещо за това?
- Искате да кажете, че може да ми докажете безсмъртието?- отвърнах колебливо аз
- Трябва да разберете, че жената, за която се мислите е мъртва в оня свят, от който идвате. Тук в този продължавате, обаче като същата но само за себе си. За нас сте новодошла, един вид новосъздадена. Нещо, като втори дубъл или втори шанс. Имате право на избор, но не и на време. Тук времето не съществува и ако решите да се връщате пак на старото си място, което е напълно възможно все още- трябва да знаете, че всичко което сте преживяли от онзи миг на откъсване от него до момента ще бъде изтрито от паметта ви. Никой няма право да пренася тази информация. Земните също казват, че никой не се е върнал от тук, но всъщност грешат.
- Преди всичко искам да уточня, че имам въпроси- възнегодувах
- Ами да започваме тогава, какво искате да знаете?
- Обичате ли хората, изпитвате ли чувства като тях?
- Разбирам чувствата им, но предпочитам да не говорим за това.
- Това значи ли, че можете да усещате топлина, нежност, обич, ласка, болка, мъка, тъга.
- Това са елементарни човешки чувства, тук сме на по-високо ниво.
- Кои са висшите нива тогава?
- Няма да можете да ме разберете и затова предлагам да ви подложим на обучение по ..системата, но преди това ще вземем кръвна проба. Трябва да измерим диапазоните ви на нервна стимулация.Ще стане бързо и без това ние знаем в кое ниво се намирате.
- Щом сте сигурни, защо трябваше да правите изследванията.
- Ти вече разбра, че сме те изследвали?- жрецът примигна за пръв път. Досега не го бях забелязала да прави това.
- Нали казахте, че тук времето е спряло и се намираме в безвремие!- Нещо в погледа му пробуди в мен смразяващото усещане, че животът ми виси на косъм. Жрецът помисли внимателно преди да отговори:
- Правилно- и въздъхна
- Искахте да узнаете колко мога да издържа, преди да се откажа. Анализирахте кръвните проби и определихте количеството адреналин и токсини на умората, за да установите степента на болка и умора, които мога да изпитвам.
- Спомняш ли си, кога за последно си спала? Тук няма сън, има вечно будуване и затова беше наложително да направим теста за да разберем за издръжливостта и установим приемственността ти към новата среда.
- Беше ....отдавна беше. Неумолимата болка постепенно се беше разтворила.
- Малко преди това се беше замислила за бъдещето, в което влезе, за да се събудиш.Любовта ти беше само портал към неизвестното. Мой ред е да попитам какво очакаше? Междупланетни космически кораби? Безодпадъчна ядрена енергия? Причудливи дрехи, изрисувани тела, Нови принципи в архитектурата, летящи домове, самодвижещи се тратоари? Или пренаселеност, недоимък, изчерпване на всички горивни ресурси, евтината работна ръка като единствен източник на енергия?
И тази възможност ми беше минала през ума, но не ме тревожеше. Един беден и гладен свят не би си позволил лукса да ме пробужда. Онзи, другият свят, за който мечтаех в последните си съзнателни мигове, беше богат и напълно в състояние да дари с страст любов. Ала изглеждаше, че няма да видя кой знае колко от този свят. Той беше върховна илюзия, безматериалното дамгосване, просто астралният камшик от отвъдното.
- Решихте ли се, или още се колебаете?- повтори бавно Върховният жрец.
-......- Мълчах, навярно се колебаех и не усетих как ме изведоха навън, там където ме чакаше любимият мъж, който ме поведе за ръка след себе си.
- Трябва да ти покажа света около нас, мила.
Вървяхме по стъклени подиуми, по прозрачни улици с неонови осветления. Минавахме през кристални решетки, през тънки почти прозрачни стени. Изкачвахме изваяни, сякаш от сняг, вити стълби към небето и до нас шушукаха звездните пясъчинки. Огромните звезди ни галеха с горещ цветен полъх и ни вдишваха. Преследваха ни чудни мелодии с вълшебни звуци от лунни арфи. Синьото и червеното слънце се усмихваха ласкаво от двете ни страни, а небето беше много топло кафяво. На терасата на лунната ни къща в плътна редица растяха прозрачни бели плачещи рози. Загледах се и в ниските, отрупани със цветчета дръвчета. Всичко, обаче беше покрито със стъкло и блестеше ослепително силно. Докато се преминавахме през тайнствените врати на пространството, погледнах за миг света под нас. Виждах го разделен на половина. Едната част беше будна, другата тъмна и сякаш спеше. Една звезда замига над едно заспало уморено градче от плътно скупчени сгради. Кръвта ми замръзна. Това беше родният ми град. Насочих се към жилищния си блок. Можех дори да влеза мисленно и в стаята си, която беше пуста, но светеше. Погледнах вътре и видях, че леглото ми беше неоправено, завивките бяха отметнати, сякаш току що съм станала от сън и съм излязла навън. Нима точно сега беше момента да се върна и да заспя? Нима времето ме изчакваше?
- Жива съм!- изкрещях силно аз. Знаех, че подобно разговаряне със себе си можеше да ми струва живота и запазих този миг.
- Успях!- пак изкрещях.
Някой ме хвана за ръката и скочи до мен. Той! Беше избрал да се върне с мен. Обърна ме към себе си и каза тихо:.
- Жив съм, и съм млад!.
- Коя съм сега?
- А, кой съм аз?
Само времето притежаваше способност и можеше да да ни обясни, сомо то можеше да раздели деня и нощта, само то позволяваше в него да се случват сънища. Само то спасяваше влюбените и им даваше надежда, тук, сега и после....

Невидимият свят зад Слънцето /3/

Паралелните ни светове постепенно се отъждествяваха и всички системи заработиха в синхрон. Порталът им, който ни срещна беше точно онази черна дупка, която пречупи времето и пространстовото в един миг. Беше една врата към друго измерение, където всички сънища и видения се случваха. Бяха, като проекция от пренасяне на мисли от единия в другия свят. Случваха се събития, които се получаваха след пренасянето на информация от други паралелни измерения, а какво ли щеше да се случи сега след прехвърлянето на тази информация. Ще продължим ли да живеем в холограмния свят ,програмиран от висшата сила или ще заживеем в една виртуална реалност, докато телата ни са някъде другаде. Бягахме от енергийната вълна, която вибрираше в различни гами от светлинна мощност и целеше да ни изтегли назад. Вакуумът свистеше зад гърбовете ни, но телата ни оставаха все така намагнитизирани и не се отдалечаваха на повече от ръка разстояние. Мракът ни застигаше с голяма бързина, а и нощта предвещаваше да бъде зловеща. Часове преди това в далечината бяхме забелязали една пещера и сега бързахме да се доберем до нея по интуиция. Когато стигнахме входа й вече се усещаше някаква странна миризма и колкото по-навътре навлизахме, толкова етера беше още по-осезаем. Тези изпарения бяха способни да причинят припадък у всекиго, който ги вдиша за определено време. Намерихме една гладка скала и седнахме да си отдъхнем. От дъното на пещерата започна да пулсира някаква светлина и изведнъж се чу страшен грохот, излязъл сякаш от гърлото на вулкан. Настана гробна тишина, ненарушавана от нищо друго, освен единствено от нашето дишане. Беше само миг спокойствие и отново изтрещя с още по-голяма сила. Чуваше се падане на скални маси, ронеха се късове и бучаха подземни води. - Няма да влизаме навътре, нали? - питах аз разтревожено. - Навътре ли? Точно там ще ходим , именно там се готвим да се спуснем.- говореше ми Той. Треперейки при мисълта за срутването стоях съвсем неподвижно. - Там долу, може би се е отворил още някой портал между световете при взривяването - продължи Той с малко по-спокоен глас. - Искаш да кажеш, че някой от спасителните екипи ни търси?- недоумявах аз. Вярваше ли си или просто правеше прогнози, стараейки се да ми внуши спасителни мерки.Тътенът под нас избухна с огромна сила, поставяйки ни в голяма паника. От дълбините изби водата, която страшно клокочеше и бързоскоростно покачваше нивото си. Нямахме друг избор, трябваше да се катерим по скалите. Там на върха, беше спасението или може би се спотайваше още по-голям кошмар. Луната потъна в тишината, която не искаше да се покаже вече, а въздухът стана тежък за дишане. Всеки, претоял по-вече от десет минути в озоновия етер беше осъден на смърт. Шахтите на пешерата вече се запълваха с черна гъста течност и създаваха огромно налягане в затвореното пространство. Светлината, която достигаше да грапавите повърхности на отделните скали се пречупваше през кристалните жилки, вплетени в скъпоценните камъни и отвсякъде започнаха да се стрелкат разноцветни отблясъци. Гледката бе омагьосваща. Това си заслужаваше да се види поне един път в живота ни. Беше нещо, като навлизане в света на Върховния Абсолют. Той набираше скорост по въжето, драпаше по скалите с желязна кука и когато намереше вдлъбнатина забиваше с лакът. Промушвайки другото въже, което спускаше за мен. Катерех се след него, прехапала устните си до кръв и напрягах всяко свое мускулче в опит час по-скоро да се добера по-близо до него. Всяка негова жила се изопваше от усилията, които полагаше, очите му се впиваха в мрака и оглеждаха неравностите. Сърцето му биеше в бесен ритъм, а тялото му сякаш имаше друг живот, драпайки за спасението. Само на метър от него беше спасителният мост и докато прехвърляше крак върху него, скалата се срути. Всичко се рушеше и свличаше към мен и в същият миг се отвори странична пролука и една силна ръка ме изтегли навътре. Надеждата все пак беше нещо, а съдбата се намесваше и ми помагаше да се появя на безопасно място винаги навреме. Знаех, че ще ме намери отново душата му и ще ме спаси. Намирах се в нещо, което наподобяваше бункер. Имаше кислород, но докога ще се захранваше не знаех. Вените ми се изпъваха от лоши предчувствия , усещах се, като в чужда плът. Очите ми хвърляха сканиращи лъчи във всички посоки, ушите ми пищяха, а ръцете ми, бяха разкървавени, стискайки все още въжето. Дръпнах го , но то беше затиснато през пролуката на скалата. Опрях крак в стената и го дръпнах още по рязко. Задейства се някакъв механизъм и прозвуча сигнална система. - Започва вашето изтегляне от планетата Земя- достигнаха до слуха ми сигналните звуци. - Моля, въведете повторно кода си за идентификация!- гласът звучеше много провлачено и много настойчиво. - В противен случай ще бъдете унищожени! - продължаваше с предупреждение. Не ми оставаше друго, освен да сложа ръка на мястото в светлинния квадрат, вграден в скалата, който имаше очертания на човешка ръка. В следващият момент ме пролази електрически ток и чух: - Обектът е разпознат! Люка се отвори, по точно се ракъса скалният процеп и подвижните стълби ме поеха навътре. Последва стържене и изнизване на някакво огромно метално тяло, което излизаше от своята капсула. След миг и тътенът доунищожи всичко около него. Блесна червена светлина и заличи всяка контура от останките на пещерата. Гледах всичко на монитора пред мен и не вярвах на очите си. Изведнъж го забелязах и то тъкмо, когато лазеше на върха на скалите и достигаше средата на корпуса. Натиснах лоста на пулта нагоре и светлините осветиха неговите очертания. Последва писък и Той полетя надолу в шлюза във въртеливо движение. Какво ли си мислеше, дакато идваше насам, Когато се строполи пред краката ми в командната зала изпищях. Кръвта, която беше останала в лицето му се отдръпна от ужас, когато съзря нещото. Той наблюдаваше нещо, което стоеше зад мен. В следващия миг обаче усети грешката си, Жрецът на Върховния Абсолют се усмихваше. Новото измерение ни прие радушно и увеличи съответно нивото на светлината. И загубихме илюзията, че съществуваме само в материалния свят. Действително вече почувствахме други измерения и разбрахме, че паралелните ни светове не са на светлинни години разстояние от нас, а са непосредствено около и в нас.

/следва/

Невидимият свят зад Слънцето /2/

Системата изчакваше следващото му действие, за да го деактивира или поне промени според своята нагласа. Главният навигатор отново беснееше и ругаеше подчинените: - Хайде, момчета! Трябва да действаме много предпазливо! - Той, не трябва да усети промяната! Екипът от експерименталният корпус се стресна при тези думи. Нима беше нужно да правят и това.Въвеждаха базата данни по заповед отгоре и никога не задаваха въпроси.Те бяха само поредните изпълнители. Наредено им беше никога да не се интересуват от подробности и никога да не използват информацията за лични облаги. Точно по тази причина бяха ги назначили, защото те не се интересуваха от целите на експеримента. Гласът на главният заговори още по-настоятелно: - Нужен ни е неговият баркод, а това е единственният достъп до нея. Ще трябва да ги раздалечим за известно време, защото има вече много съвпадащи обстоятелства. Тя, знае истината за нас. На първо време ще сверим часовниците им в друго време. Когато за него е нощ, за нея трябва да е ден или обратно, но никога да не съвпадат в съня и деня.Само тогава ще можем да разредим трансферите на информацията им и така ще отрежем част от трафик на кореспонденцията им, а защо не и да помислим за смяна на сезоните. Нима настъпваше онзи Хаос, за който говореше някога Той, който щеше да елиминира връзката между световете ни. Нима пропорциите в данните вече не се управляваха, а действаха самостоятелно хаотично и монотонно. Не можеше ли да овладее тези провокации с вибрациите на шумовете. Щеше ли да намери сили да застане срещу своите.Той вярваше, че дори нощта нямаше да е същата, нямаше да може да понесе изчезването на другият паралелен свят.
Отворих прозореца. Беше една различна снежна нощ, която имаше много тайнственно излъчване. Усещане за случване, в което тишината беше превзела всичко наоколо и вече проникваше под кожата ми. Покоят беше обсебил нощта и доминираше в хоризонта, чрез звездният си завършек. Наоколо беше една безкрайна бяла тишина, полегнала на спокойствие и завила с топлото си одяло земята. Снегът искреше под лунните лъчи и отразяваше небесните капчици откровения, изплакани от лунната арфа. Нямаше следи от стъпки, нито от човешко присъствие, но ми се струваше, че наблизо имаше нещо. Дишането му го издаде и отворих рязко. Беше се свлякъл пред вратата, а душата му кървеше, като отделяше странни стонове от себе си. Опита се да каже нещо, но не думите не се трансформираха в звуци, а изчезваха на паузи вдишвания. С последни сили само успя да се изправи и изохка. Болеше го и даже по погледа му се четеше голяма скръб, която сякаш нямаше край. Дали разбираше, че се намира на границата между тези два свята и че се налагаше да избира. Дали знаеше, че ако остане тук губи съществуването си в другия. Постепенно се съвземаше и почваше да се адаптира. С погледа си улавяше идващата отвътре светлина, при което свиваше очи и стенеше. Болеше го, а беше точно на ръба на сливането на световете ни. - Изпуснахме го! - крещеше навигатора и в този момент аварийната ми система се включи мигновенно с яростен вой. Най-после се включи, какво ли я беше блокирало досега. - Започнете вакумно изтегляне. Увеличете атмосферите на реакторите!- продължаваше бурно с навигацията си главният. Бяха го усетили. Трябваше да го изтеглят и депортират отново при тях. Гледах го и ми се струваше, че вече излизаше от транса си и започваше да възстановява теглото си. С ръст си 1.93 и хармоничното си развито тяло внушаваше неузнаваема респективност за красота. Постепенно възвръщаше тена си, възстановяваше мускулите си и таваше все по силен. Алармата пищеше силно в съзнанието му и само с един замах я разпиля на малки тресчици информация. В следващият момент изтръгна и всички жици около таблото. Електричеството угасна. Беше повредил инсталацията, така, че нямаше връщане назад. Изведнъж звуковата система, се включи повторно. Но как, нали нямаше вече електрическа мрежа. Чуваше се силно пращене и после се долови мъжки глас: - Не трябваше да го правиш. Препоръчва ти се незабавно самостоятелно изтегляне и ако не го направиш ще предизвикаме хаоса и ужаса след него. Всеки момент тук ще избият водите, които постепенно ще погълнат всичко. Видях как прибледняваше, беше познал гласа на главният си навигатор, беше разбрал за предателството. Сърцето му биеше много учестено. Пулсът му галопираше над свръх нормалните граници. Знаеше, че няма време. Взе ръката ми и я допря до сърцето си. Избухна енергийна вълна, кълбовидни спираловидни унисони от проекция на едно различно докосване. - Четеш ли?- каза шепнешком Той. През мен минаваха милиони гигабайтове информация. Той прехвърляше всичко от миналото, настоящето, а Бъдещето ми беше вече известно. И в следващият миг и двамата хукнахме. Баркода вече беше в мен.

Невидимият свят зад Слънцето /1/

Великият му поглед ме държеше здраво в прегръдките си и ме пробваше с най-ниските си температури. Беше толкова смразяващ, че цялата символика наоколо притихваше под него и се завиваше мисленно с топли неща. В този отрязък от месеца се случваха странни градусови аномалии, които създаваха високо напрежение, примесено с чувство на безпокойство. Наоколо всичко беше сковано и умишленно липсваше всякакаво движение. дори на вятъра, който постоянно ме навестяваше..
Вечер гласът му нахлуваше до съзнанието ми и се плъзваше в стаята ми безшумно и неутешимо. Сякаш проверяваше импулсите от ежедневието ми с респектираща точност. Програмата му беше препълнена и все се мъчеше да ме вмести в някой продължителен час, но някак си все не се получаваше. Обстоятелството, че ме навестяваше, когато имаше възможност се улавяше мигновенно от екипажа му и винаги му възлагаха нови задължения, за да го отдалечат от тук. Мъчеха се да го извадят от това състояние на дематериализация и да го използват за други цели, но най-накрая разбраха, че не можеха да му влияят. Чрез сателита можеше да осъществи всякаква връзка с мен, а чрез камерите си знаеше всеки мой ход. Специално генерираната му система услужливо му припомняше всяка една моя мисъл и записваше бъдещите ми планове за сравнение.
Главният му навигатор ругаеше всичките му подчинени, които имаха възможност да се доберат до тази лична информация. В момента ситуацията беше точно такава, каквато я беше очаквал. Опитвайки се да прогнозира следващото ми движение излизаше от контрол. Чрез нея разчиташе мислите ми и закодираше нова ситуация за приложение, но не се приемаше. Настояваше за промяна на желанията и даже се пробваше в смяна на музикалният ми вкус независимо, че предварително знаеше че нямаше да бъде увенчан с успех. Музиката си оставяше най-великото изключение за мен, въпреки различните впечатления в различните усещания. Дълбоко впечатлен от тези изводи, той за пореден път се опита да ме блокира по друг начин. Естественно разбра, че в моя живот се случваха такива отхвърляния. Душевността, която откриваше постепенно го караше да се чувства неуправляем. Самият той усещаше, че вече не е сам и че някой мислеше за него. Усещаше се безпомощен пред този студен и пронизващ студ, който сковаваше душата му. Компютърът му се беше загрижил за него и му беше задал програма за релаксация с доста успокояваща музика. Волята му, обаче си остана негов Господар и той дори не се обърна да погледне програмата. Искаше да се съсредочи върху нещо друго, но не можа да се освободи от зловещото предчувствие за нещо неизвестно. Настоящето се настаняваше при него в стаята и не даваше възможност да бъде овладяно. Даже не можеше да бъде дефинирано. Чувства? Точно за тях нямаше уреди за измерване и не можеше да усети реалните им граници. Те се колебаеха в различните диапазони на честотите между деня и нощта. Усещаше надвисналата над себе си опасност и се чувстваше безпомощен. Неуправляемостта им за пореден път породи гореща тръпка в него и съгласно инструкцията трябваше да поиска помощ от приятелите си. Не се изненада, когато разбра, че губи контрол и нямаше друг изход, освен да влезе в матрицата. Трабваше да ме доближи. Авангардната му техника, обаче не реагираше, защото параметрите ми не бяха въведени и колкото и да въздействаше върху базата данни, те бяха неоткриваеми. През човешкото тяло минават трилиони неутрино в секунда и по тази логика моето енергийно поле има благоприятна защита. Беше недосегаемо. Само, ако променя параметрите на защитните си сили в асинхронен режим щеше да успее да стигне до мен.

Шепотна пързалка

И все не мога да се спра,
животът ми е шепотна пързалка,
спускам се над снежната преспа
и пия снежен смях, като нестинарка.

Летя надолу, а ме е много страх,
ужасно е да си ледена совалка,
примирам под танцуващия сняг
и имам чувсвото, че съм снежинка жалка.

Внезапно се обръщам на един завой,
забравила за опасната примамка,
виждам, че ми сигнализираш с вой
засипващата лавина ме кани на дрямка.

А над мен са твойте синева
и ехото от бликащата глъчка,
усещам как пълзи мисълта ти под снега
и ми дарява спасителната глътка.

И някой каза, че съм много далеч,
учудвам се на странната му веялка,
аз мога да излеза, да съм снежният човек
и да пътувам с теб по ледената пързалка.

http://www.youtube.com/watch?v=22mP42bo-Co&feature=player_embedded

Helloо, мен ли търсиш?

Здравей, мен ли търсиш,
на мен ли говориш от дни,
чуваш ли музика или стъклата бършеш,
долавяш ли вече скърцането на стъпки.
Знай, гласът ми е движение,
за теб долетял през девет планини,
утаил се на дъното с много вълнение,
страхувал се дълго да ти прошепти.
Не, не ми омръзва без съмнение,
мога и аз да ти говоря с дни,
всяка твоя тръпка е опровержение,
всеки твой шум събужда мечти.
Да, искам от теб разрешение
и още дълго гласа ти да звучи,
не ми напомняй, че ще тръгваш с извинение,
постой за още няколко минути и ми разкажи.
Да, точно за твойто откровение,
което дълго будна ще ме държи
и не оставай за утре продължение,
искам сега всичко на един дъх да се случи.

http://www.youtube.com/watch?v=drxH5SPbpls&feature=player_embedded

Музика извира от далечина

Душата ми те вдишва снежнобяла,
извира музика от далечина,
на паузи се връща отмаляла
и присяда тихо пред твоята врата.
Танцува боса с теб по жарава,
и не се колебае да се завърти на ръба,
изпява песента за незабрава
и се слива страстно в танца на любовта.
Песента до теб сега е долетяла,
пристъпват ефирно ноти в светлина,
мелодия прикрива пулса изнемощяла
и с припев разбива грохота на ритъма.
Луната таниника прибледняла
и не отмества поглед от страстността,
небето танцува със звездата осиротяла, а ти държиш ли я още за ръка....

http://www.youtube.com/watch?v=60XLiHBMZiU&feature=player_embedded