Не може да бъде дефинирано /3/

Паралелните ни светове постепенно се отъждествяваха и всички системи заработиха в синхрон. Порталът им, който ни срещна беше точно онази черна дупка, която пречупи времето и пространстовото в един миг. Беше една врата към друго измерение, където всички сънища и видения се случваха. Бяха, като проекция от пренасяне на мисли от единия в другия свят. Случваха се събития, които се получаваха след пренасянето на информация от други паралелни измерения, а какво ли щеше да се случи сега след прехвърлянето на тази информация. Ще продължим ли да живеем в холограмния свят ,програмиран от висшата сила или ще заживеем в една виртуална реалност, докато телата ни са някъде другаде.
Бягахме от енергийната вълна, която вибрираше в различни гами от светлинна мощност и целеше да ни изтегли назад. Вакуумът свистеше зад гърбовете ни, но телата ни оставаха все така намагнитизирани и не се отдалечаваха на повече от ръка разстояние. Мракът ни застигаше с голяма бързина, а и нощта предвещаваше да бъде зловеща. Часове преди това в далечината бяхме забелязали една пещера и сега бързахме да се доберем до нея по интуиция. Когато стигнахме входа й вече се усещаше някаква странна миризма и колкото по-навътре навлизахме, толкова етера беше още по-осезаем. Тези изпарения бяха способни да причинят припадък у всекиго, който ги вдиша за определено време. Намерихме една гладка скала и седнахме да си отдъхнем. От дъното на пещерата започна да пулсира някаква светлина и изведнъж се чу страшен грохот, излязъл сякаш от гърлото на вулкан. Настана гробна тишина, ненарушавана от нищо друго, освен единствено от нашето дишане. Беше само миг спокойствие и отново изтрещя с още по-голяма сила. Чуваше се падане на скални маси, ронеха се късове и бучаха подземни води.
- Няма да влизаме навътре, нали? - питах аз разтревожено.
- Навътре ли? Точно там ще ходим , именно там се готвим да се спуснем.- говореше ми Той.
Треперейки при мисълта за срутването стоях съвсем неподвижно.
- Там долу, може би се е отворил още някой портал между световете при взривяването - продължи Той с малко по-спокоен глас.
- Искаш да кажеш, че някой от спасителните екипи ни търси?- недоумявах аз.
Вярваше ли си или просто правеше прогнози, стараейки се да ми внуши спасителни мерки.Тътенът под нас избухна с огромна сила, поставяйки ни в голяма паника. От дълбините изби водата, която страшно клокочеше и бързоскоростно покачваше нивото си. Нямахме друг избор, трябваше да се катерим по скалите. Там на върха, беше спасението или може би се спотайваше още по-голям кошмар. Луната потъна в тишината, която не искаше да се покаже вече, а въздухът стана тежък за дишане. Всеки, претоял по-вече от десет минути в озоновия етер беше осъден на смърт. Шахтите на пешерата вече се запълваха с черна гъста течност и създаваха огромно налягане в затвореното пространство. Светлината, която достигаше да грапавите повърхности на отделните скали се пречупваше през кристалните жилки, вплетени в скъпоценните камъни и отвсякъде започнаха да се стрелкат разноцветни отблясъци. Гледката бе омагьосваща. Това си заслужаваше да се види поне един път в живота ни. Беше нещо, като навлизане в света на Върховния Абсолют.
Той набираше скорост по въжето, драпаше по скалите с желязна кука и когато намереше вдлъбнатина забиваше с лакът. Промушвайки другото въже, което спускаше за мен. Катерех се след него, прехапала устните си до кръв и напрягах всяко свое мускулче в опит час по-скоро да се добера по-близо до него. Всяка негова жила се изопваше от усилията, които полагаше, очите му се впиваха в мрака и оглеждаха неравностите. Сърцето му биеше в бесен ритъм, а тялото му сякаш имаше друг живот, драпайки за спасението. Само на метър от него беше спасителният мост и докато прехвърляше крак върху него, скалата се срути. Всичко се рушеше и свличаше към мен и в същият миг се отвори странична пролука и една силна ръка ме изтегли навътре. Надеждата все пак беше нещо, а съдбата се намесваше и ми помагаше да се появя на безопасно място винаги навреме. Знаех, че ще ме намери отново душата му и ще ме спаси.
Намирах се в нещо, което наподобяваше бункер. Имаше кислород, но докога ще се захранваше не знаех. Вените ми се изпъваха от лоши предчувствия , усещах се, като в чужда плът. Очите ми хвърляха сканиращи лъчи във всички посоки, ушите ми пищяха, а ръцете ми, бяха разкървавени, стискайки все още въжето. Дръпнах го , но то беше затиснато през пролуката на скалата. Опрях крак в стената и го дръпнах още по рязко. Задейства се някакъв механизъм и прозвуча сигнална система.
- Започва вашето изтегляне от планетата Земя- достигнаха до слуха ми сигналните звуци.
- Моля, въведете повторно кода си за идентификация!- гласът звучеше много провлачено и много настойчиво.
- В противен случай ще бъдете унищожени! - продължаваше с предупреждение.
Не ми оставаше друго, освен да сложа ръка на мястото в светлинния квадрат, вграден в скалата, който имаше очертания на човешка ръка. В следващият момент ме пролази електрически ток и чух:
- Обектът е разпознат! Люка се отвори, по точно се ракъса скалният процеп и подвижните стълби ме поеха навътре. Последва стържене и изнизване на някакво огромно метално тяло, което излизаше от своята капсула. След миг и тътенът доунищожи всичко около него. Блесна червена светлина и заличи всяка контура от останките на пещерата. Гледах всичко на монитора пред мен и не вярвах на очите си. Изведнъж го забелязах и то тъкмо, когато лазеше на върха на скалите и достигаше средата на корпуса. Натиснах лоста на пулта нагоре и светлините осветиха неговите очертания.
Последва писък и Той полетя надолу в шлюза във въртеливо движение. Какво ли си мислеше, дакато идваше насам, Когато се строполи пред краката ми в командната зала изпищях. Кръвта, която беше останала в лицето му се отдръпна от ужас, когато съзря нещото. Той наблюдаваше нещо, което стоеше зад мен. В следващия миг обаче усети грешката си,
Жрецът на Върховния Абсолют се усмихваше. Новото измерение ни прие радушно и увеличи съответно нивото на светлината. И загубихме илюзията, че съществуваме само в материалния свят. Действително вече почувствахме други измерения и разбрахме, че паралелните ни светове не са на светлинни години разстояние от нас, а са непосредствено около и в нас.

/следва/

Не може да бъде дефинирано /2/

Системата изчакваше следващото му действие, за да го деактивира или поне промени според своята нагласа. Главният навигатор отново беснееше и ругаеше подчинените:
- Хайде, момчета! Трябва да действаме много предпазливо!
- Той, не трябва да усети промяната!
Екипът от експерименталният корпус се стресна при тези думи. Нима беше нужно да правят и това.Въвеждаха базата данни по заповед отгоре и никога не задаваха въпроси.Те бяха само поредните изпълнители. Наредено им беше никога да не се интересуват от подробности и никога да не използват информацията за лични облаги. Точно по тази причина бяха ги назначили, защото те не се интересуваха от целите на експеримента. Гласът на главният заговори още по-настоятелно:
- Нужен ни е неговият баркод, а това е единственният достъп до нея. Ще трябва да ги раздалечим за известно време, защото има вече много съвпадащи обстоятелства. Тя, знае истината за нас. На първо време ще сверим часовниците им в друго време. Когато за него е нощ, за нея трябва да е ден или обратно, но никога да не съвпадат в съня и деня.Само тогава ще можем да разредим трансферите на информацията им и така ще отрежем част от трафик на кореспонденцията им, а защо не и да помислим за смяна на сезоните.
Нима настъпваше онзи Хаос, за който говореше някога Той, който щеше да елиминира връзката между световете ни. Нима пропорциите в данните вече не се управляваха, а действаха самостоятелно хаотично и монотонно. Не можеше ли да овладее тези провокации с вибрациите на шумовете. Щеше ли да намери сили да застане срещу своите.Той вярваше, че дори нощта нямаше да е същата, нямаше да може да понесе изчезването на другият паралелен свят.
Отворих прозореца. Беше една различна снежна нощ, която имаше много тайнственно излъчване. Усещане за случване, в което тишината беше превзела всичко наоколо и вече проникваше под кожата ми. Покоят беше обсебил нощта и доминираше в хоризонта, чрез звездният си завършек. Наоколо беше една безкрайна бяла тишина, полегнала на спокойствие и завила с топлото си одяло земята. Снегът искреше под лунните лъчи и отразяваше небесните капчици откровения, изплакани от лунната арфа. Нямаше следи от стъпки, нито от човешко присъствие, но ми се струваше, че наблизо имаше нещо. Дишането му го издаде и отворих рязко. Беше се свлякъл пред вратата, а душата му кървеше, като отделяше странни стонове от себе си. Опита се да каже нещо, но не думите не се трансформираха в звуци, а изчезваха на паузи вдишвания. С последни сили само успя да се изправи и изохка. Болеше го и даже по погледа му се четеше голяма скръб, която сякаш нямаше край. Дали разбираше, че се намира на границата между тези два свята и че се налагаше да избира. Дали знаеше, че ако остане тук губи съществуването си в другия. Постепенно се съвземаше и почваше да се адаптира. С погледа си улавяше идващата отвътре светлина, при което свиваше очи и стенеше. Болеше го, а беше точно на ръба на сливането на световете ни.
- Изпуснахме го! - крещеше навигатора и в този момент аварийната ми система се включи мигновенно с яростен вой. Най-после се включи, какво ли я беше блокирало досега.
- Започнете вакумно изтегляне. Увеличете атмосферите на реакторите!- продължаваше бурно с навигацията си главният.
Бяха го усетили. Трябваше да го изтеглят и депортират отново при тях. Гледах го и ми се струваше, че вече излизаше от транса си и започваше да възстановява теглото си. С ръст си 1.93 и хармоничното си развито тяло внушаваше неузнаваема респективност за красота. Постепенно възвръщаше тена си, възстановяваше мускулите си и таваше все по силен. Алармата пищеше силно в съзнанието му и само с един замах я разпиля на малки тресчици информация. В следващият момент изтръгна и всички жици около таблото. Електричеството угасна. Беше повредил инсталацията, така, че нямаше връщане назад. Изведнъж звуковата система, се включи повторно. Но как, нали нямаше вече електрическа мрежа. Чуваше се силно пращене и после се долови мъжки глас:
- Не трябваше да го правиш. Препоръчва ти се незабавно самостоятелно изтегляне и ако не го направиш ще предизвикаме хаоса и ужаса след него. Всеки момент тук ще избият водите, които постепенно ще погълнат всичко.
Видях как прибледняваше, беше познал гласа на главният си навигатор, беше разбрал за предателството. Сърцето му биеше много учестено. Пулсът му галопираше над свръх нормалните граници. Знаеше, че няма време. Взе ръката ми и я допря до сърцето си. Избухна енергийна вълна, кълбовидни спираловидни унисони от проекция на едно различно докосване.
- Четеш ли?- каза шепнешком Той.
През мен минаваха милиони гигабайтове информация. Той прехвърляше всичко от миналото, настоящето, а Бъдещето ми беше вече известно. И в следващият миг и двамата хукнахме. Баркода вече беше в мен.

Не може да бъде дефинирано /1/

Великият му поглед ме държеше здраво в прегръдките си и ме пробваше с най-ниските си температури. Беше толкова смразяващ, че цялата символика наоколо притихваше под него и се завиваше мисленно с топли неща. В този отрязък от месеца се случваха странни градусови аномалии, които създаваха високо напрежение, примесено с чувство на безпокойство. Наоколо всичко беше сковано и умишленно липсваше всякакаво движение. дори на вятъра, който постоянно ме навестяваше..
Вечер гласът му нахлуваше до съзнанието ми и се плъзваше в стаята ми безшумно и неутешимо. Сякаш проверяваше импулсите от ежедневието ми с респектираща точност. Програмата му беше препълнена и все се мъчеше да ме вмести в някой продължителен час, но някак си все не се получаваше. Обстоятелството, че ме навестяваше, когато имаше възможност се улавяше мигновенно от екипажа му и винаги му възлагаха нови задължения, за да го отдалечат от тук. Мъчеха се да го извадят от това състояние на дематериализация и да го използват за други цели, но най-накрая разбраха, че не можеха да му влияят. Чрез сателита можеше да осъществи всякаква връзка с мен, а чрез камерите си знаеше всеки мой ход. Специално генерираната му система услужливо му припомняше всяка една моя мисъл и записваше бъдещите ми планове за сравнение.
Главният му навигатор ругаеше всичките му подчинени, които имаха възможност да се доберат до тази лична информация. В момента ситуацията беше точно такава, каквато я беше очаквал. Опитвайки се да прогнозира следващото ми движение излизаше от контрол. Чрез нея разчиташе мислите ми и закодираше нова ситуация за приложение, но не се приемаше. Настояваше за промяна на желанията и даже се пробваше в смяна на музикалният ми вкус независимо, че предварително знаеше че нямаше да бъде увенчан с успех. Музиката си оставяше най-великото изключение за мен, въпреки различните впечатления в различните усещания. Дълбоко впечатлен от тези изводи, той за пореден път се опита да ме блокира по друг начин. Естественно разбра, че в моя живот се случваха такива отхвърляния. Душевността, която откриваше постепенно го караше да се чувства неуправляем. Самият той усещаше, че вече не е сам и че някой мислеше за него. Усещаше се безпомощен пред този студен и пронизващ студ, който сковаваше душата му. Компютърът му се беше загрижил за него и му беше задал програма за релаксация с доста успокояваща музика. Волята му, обаче си остана негов Господар и той дори не се обърна да погледне програмата. Искаше да се съсредочи върху нещо друго, но не можа да се освободи от зловещото предчувствие за нещо неизвестно. Настоящето се настаняваше при него в стаята и не даваше възможност да бъде овладяно. Даже не можеше да бъде дефинирано. Чувства? Точно за тях нямаше уреди за измерване и не можеше да усети реалните им граници. Те се колебаеха в различните диапазони на честотите между деня и нощта. Усещаше надвисналата над себе си опасност и се чувстваше безпомощен. Неуправляемостта им за пореден път породи гореща тръпка в него и съгласно инструкцията трябваше да поиска помощ от приятелите си. Не се изненада, когато разбра, че губи контрол и нямаше друг изход, освен да влезе в матрицата. Трабваше да ме доближи. Авангардната му техника, обаче не реагираше, защото параметрите ми не бяха въведени и колкото и да въздействаше върху базата данни, те бяха неоткриваеми. През човешкото тяло минават трилиони неутрино в секунда и по тази логика моето енергийно поле има благоприятна защита. Беше недосегаемо. Само, ако променя параметрите на защитните си сили в асинхронен режим щеше да успее да стигне до мен.

Шепотна пързалка

И все не мога да се спра,
животът ми е шепотна пързалка,
спускам се над снежната преспа
и пия снежен смях, като нестинарка.

Летя надолу, а ме е много страх,
ужасно е да си ледена совалка,
примирам под танцуващия сняг
и имам чувсвото, че съм снежинка жалка.

Внезапно се обръщам на един завой,
забравила за опасната примамка,
виждам, че ми сигнализираш с вой
засипващата лавина ме кани на дрямка.

А над мен са твойте синева
и ехото от бликащата глъчка,
усещам как пълзи мисълта ти под снега
и ми дарява спасителната глътка.

И някой каза, че съм много далеч,
учудвам се на странната му веялка,
аз мога да излеза, да съм снежният човек
и да пътувам с теб по ледената пързалка.

http://www.youtube.com/watch?v=22mP42bo-Co&feature=player_embedded

Helloо, мен ли търсиш?

Здравей, мен ли търсиш,
на мен ли говориш от дни,
чуваш ли музика или стъклата бършеш,
долавяш ли вече скърцането на стъпки.
Знай, гласът ми е движение,
за теб долетял през девет планини,
утаил се на дъното с много вълнение,
страхувал се дълго да ти прошепти.
Не, не ми омръзва без съмнение,
мога и аз да ти говоря с дни,
всяка твоя тръпка е опровержение,
всеки твой шум събужда мечти.
Да, искам от теб разрешение
и още дълго гласа ти да звучи,
не ми напомняй, че ще тръгваш с извинение,
постой за още няколко минути и ми разкажи.
Да, точно за твойто откровение,
което дълго будна ще ме държи
и не оставай за утре продължение,
искам сега всичко на един дъх да се случи.

http://www.youtube.com/watch?v=drxH5SPbpls&feature=player_embedded

Музика извира от далечина

Душата ми те вдишва снежнобяла,
извира музика от далечина,
на паузи се връща отмаляла
и присяда тихо пред твоята врата.
Танцува боса с теб по жарава,
и не се колебае да се завърти на ръба,
изпява песента за незабрава
и се слива страстно в танца на любовта.
Песента до теб сега е долетяла,
пристъпват ефирно ноти в светлина,
мелодия прикрива пулса изнемощяла
и с припев разбива грохота на ритъма.
Луната таниника прибледняла
и не отмества поглед от страстността,
небето танцува със звездата осиротяла, а ти държиш ли я още за ръка....

http://www.youtube.com/watch?v=60XLiHBMZiU&feature=player_embedded

Огнени безкрайности

Погледът ти
отваря магнетично врати,
зад които израстват дворците
и там сред разстланите екзотични красоти,
бродират нежни повърхности тишините.
Мисълта ми
се втурва веднага да се потопи,
но ириса ти бързо заличава следите,
буксува с треперещите слънчеви лъчи
и издига още по-висока преграда за очите.
Дали може
да се премине през тези врати,
сънувала бях, че съм там сред тревите
и дали ще оживеят наново онези мечти,
които затвориха пътищата за въздишащите.
Душата ми
погълната от вакумни сили,
изгубва се за миг в празнотите,
преминава над онези невидими висини
зад които вижда случващото се от мечтите.
Погледът ти
събуден от пламнали зеленини,
погалва покълналите случайности,
засява шепоти, довяти от далечни земи
и жъне с размах огнените безкрайности.
А хоризонтите
намигат усмихнати още от ранни зори
и подсказват ми твоите потайности,
рискуват да се стопят от горещите ти искри,
но ми отключват да си откъсна реалности.